понеделник, 10 декември 2018 г.

Нямам намерение да пиша очерк или животоописание на всепризнатия мислител и икономист на своето време Карл Маркс. Това правят днешните демократични журналисти и публицисти, които започват разказа си още от раждането на личността, за която пишат, и която е  най-вече отречена или компрометирана, но искат да я възкресят. След това подробно описват какво основно и средно образование е завършил обектът на тяхното възкресяване, дали е учил или не висше образование, как се е лутал в работата си и с какви хора се е срещал, как комунистите са пречели на кариерата му и накрая за същинската му дейност и принос отделят само една вестникарска колонка. Аз ще се спра на онези моменти от Марксовото учение, което повече от век и половина противниците му не могат да опровергаят, даже са принудени да го признаят. Учението, което днешните псевдодемократи, неолиберали и неонацисти, десни социалисти, продажни ревизионисти  и други хамелеони отхвърлят, продължава да живее и да се сбъдва.

Още в първото си прозрение за бъдещото комунистическо общество (което Маркс и Енгелс първо наричат „социалистическа асоциация”) в съвместния си труд  „Манифест на комунистическата партия” (известен като „Комунистически манифест”, 1848) двамата теоретици и прогностици съставят първият програмен документ, в който се провъзгласяват основните идеи и крайните цели на работническата класа. Според двамата класици цялата история на човечеството е история на класовата борба (с изключение на първобитно общинния строй). Капиталистическото общество като по-нов обществено-икономически строй, провъзгласяващ „Братство, равенство, свобода”, даващ простор на свободната инициатива, и превръщащ труда в средство за изява и реализация на личността, не само че не унищожава класите, но още по-силно противопоставя труда на капитала, с което още повече засилва класовата борба. Така капиталистическият строй сам се изпълва с противоречия и антагонизъм на интересите. Пътят за разрешаване на този конфликт, за преодоляване на  непримиримите противоречия и отпадане на класовата борба Маркс вижда в социалната революция. Пролетариатът може да вземе властта и да преобрази обществото само с революция и устройване на безкласово общество. Но Маркс и Енгелс предупредиха, че буржоазията със своите по-качествени и луксозни стоки събаря всякакви китайски стени между народите. Това е и една от причините социализмът в източноевропейските страни да не успее. Защото същността на социализма е да задоволява все по-нарастващите потребности  на всички хора, на всички слоеве от населението и особено на бедните, социално-слабите, страдащите, угнетените и да се осигурят тези, които не са в състояние да сами да се издържат в живота. Това изисква ускорено и масово производство на стоки и услуги от първа необходимост, което често става за сметка на качеството. 

Безсилие

Много подли удари понесе духът на Карл Маркс още в първите дни на „демократичните промени” у нас след 1990 г. Нападнаха го тези, които по време на социализма разгласяваха учението му като единствено научно – партийните пропагандатори. Те величаеха Маркс едва ли не като икона, а веднага след 1990 г. го изкараха последен развратник. Имаше един уважаван вестник, защитник на трудовите хора, по време на социализма недолюбван от партийните апаратчици за изобличенията, като например публикацията „Корупция, облечена във власт” (от Георги Тамбуев). Но в „прехода го пипнаха нагаждачи, използвачи, сметкаджии и похотливци, които преди това бяха все на отговорна идеологическа работа. Точно те публикуваха в този трудов вестник най-гнусните лъжи за Маркс: изневерявал на съпругата си, спал със слугинята си, даже блудствал с дъщеря си. И, разбира се, позовават се на „автентични” източници. Че крале, царе, папи, и какви ли не аристократи са обладавали слугините си и момичета от „простолюдието”, които са им раждали „копелета”, даже някои от незаконните отрочета не със синя кръв са се качвали на кралския трон. А Маркс, който е написал „нищо човешко не ми е чуждо” бил имал любовници. Че това може да се сметне за мъжкарство, ощастливил е жени, които несъмнено са го харесвали. А клюката, че е блудствал с дъщеря си, е толкова долна и подла, че не си заслужава да се коментира. Ако е било вярно, още тогава неговите противници биха го окачили на въжето.

Един преподавател в Софийския университет в курс лекции „Маркс и социологията” се произнесе, че той се е отнасял с презрение към работниците и е мразел цялата работническа класа. А как тогава е отдал целия си живот на тази класа? Защо цял живот е работил да  посочи пътищата за подобряване на живота на хората на наемния труд? Заради тази класа е гонен от държава в държава, от град на град и е понасял всички несгоди. Може да се посочат още примери и на  други хора, които имат червени компрометиращи петна в биографиите си по време на социализма, които също се заеха да омаскарят величавата личност на Маркс, за да отвлекат вниманието от себе си.

Но не могат да опровергаят учението му. Защото са достатъчно невежи, за да проникнат в смисъла на марксизма, а и едва ли са го изучавали, цитирали са само зазубрени фрази. И защото учението на Маркс подлежи на развитие, на допълване, на разширяване, но е неопровержимо. Затова не могат да опровергаят Маркс!

                  За тези, които не знаят кой е Маркс?

Карл Маркс (1818-1883) е роден в гр. Трир, Рейнската провинция на Прусия, Германия, в семейството на заможни родители. Баща му е адвокат, евреин, с либерални възгледи. Младият Маркс учи и завършва Юридическия факултет на Берлинския университет. Като студент се запознава с диалектиката на големия немски философ идеалист Георг Фридрих Хегел (1770-1831). Защитава докторска дисертация на тема „Различието между натурфилософията на Демокрит и натурфилософията на Епикур” и получава диплом за доктор по философия (1841). Такава тема не е за всяка глава, тук се изисква изучаване на много източници и собствени съждения. И този доктор по философия е отричан и охулван от невежи, които даже едва ли знаят кои са Демокрит и Епикур.

В 1842 г. Маркс започва да сътрудничи на „Рейнски вестник” в Кьолн, голям промишлен център и средище на либерални умове. Става и негов главен редактор. Още от тогава Маркс защитава работниците на наемния труд във вестника, закриля безработните, безправните, живеещите при лоши битови условия. Те са всъщност пролетариатът (от лат. „proles”   – потомство, т.е. хора, които нямат нищо освен потомството си, и “proletarius” - най-бедната част в Римската империя).

Карл Маркс проучва икономическото и социалното положение на наемните работници със социологическа анкета, само три години след въз- никването на науката Социология, замислена и обявена от френския философ Огюст Конт (1798-1857) през 1839 г. в 6-томно съчинение „Курс по позитивна философия”.  Резултатите от анкетата и наблюденията на Маркс  върху живота му дават обилен материал за фундаменталния негов труд „Капиталът” и за други научни трудове. И така той формира убежденията и възгледите  си, и от идеализма на Хегеловата философия преминава към материализма във философията и революционния демократизъм. И логично след това идва написването на „Манифест на Комунистическата партия” заедно с неговия съратник Фридрих Енгелс.

Заради революционните си убеждения Карл Маркс е гонен от Германия в Париж, от Париж в Брюксел, от Брюксел в Лондон, където остава до края на живота си. Там и сега има негов паметник, който никога не е заливан с боя и не е поругаван по други начини. Дъщерите  му любовно го наричат „Мавър” поради по-мургавия цвят на кожата му и черните като смола коси и брада. „Мавъра” става най-  близкосърдечното отношение и обръщение към него от най-близките му съратници. А членовете на Съюза на комунистите, основан от него, го наричат с признателност „татко Маркс”.

Мислител на хилядолетието

Карл Маркс влиза в челните места на три световни класации. Медийната компания ББС (Великобритания) чрез Интернет извършва допитване до гражданите за най-известните и влиятелни личности на милениума (хилядолетието). Освен ББС още две издателства – английско и американско, извършват анкети по Интернет до научната и академичната общност в света със същия въпрос. Анкетирани са 19 184 учени от цял свят. Резултатите?

Карл Маркс е обявен за „мислител на хилядолетието”. Заради това, че е признат за баща на политическата мисъл, че свързва икономическите отношения с политиката, и е написал гениалния труд „Капиталът”. Въпреки „комунистическия манифест”, който боде очите на всички капиталистически правителства и партии, академичната общност го признава за пръв мислител и уважава трудовете му.

На второ място като мислител на хилядолетието е определен Алберт Айнщайн, велик учен, с голям принос във физиката, създател на теорията за относителността. Втората световна класация е „Личност на хилядолетието”. Тук на първо място е Алберт Айнщайн, но втори след него са Карл Маркс и Махатма Ганди (имат равни гласове). Махатма Ганди (1869-1948) е ръководител на национално-освободителното движение на Индия против английското колониално владичество, което по-скоро е иго. Той е основател на тактиката за пасивна съпротива – постигане на национална свобода с мирни манифестация, преговори и др. Това не пречи на английските колонизатори да го арестуват и вкарват в затвора неведнъж и за дълги години. Но тук има един парадокс – революционерът Маркс и мирният борец Ганди са поставени наравно.

Третата световна класация е „Личности с най-голямо влияние”. В нея Карл Маркс е посочен на четвърто място, след В.И.Ленин (1870-1924) – създател на съветската държава (1917). Първи и втори са президентите на САЩ Ейбрахам Линкълн (1809-1865) и Джордж Уошингтън (1732-1799). Ейб Линкълн е президент на САЩ през 1860-1865 г., отменя робството и  ръководи гражданската война срещу южните щати, които отказват да освободят черните роби. Застрелян е от наемен убиец (1865). Джордж Уошингтън е първият президент на САЩ в 1788 и 1792 г., главнокомандващ войските за независимост на Америка (1775-1783) и „баща” на първата американска конституция (написана и приета под негово ръководство). Ето, наред с такива велики личности е поставен Карл Маркс.

Икономически и финансови кризи

„Кризите са всякога временно насилствено разрешаване на съще-ствуващите противоречия, насилствени взривове, които за момент възста- новяват нарушеното равновесие” (Капиталът, т. 1, с.264). Това е точното определение, защото понятието криза идва от гръцката дума “krisis”, което означава разрешаване. Кризата идва в резултат на такова изостряне на социалните противоречия, такъв сблъсък на антагонистичните сили, че няма друг начин за разрешаването им. Почти винаги кризите са от свръхпроизводство, за повече печалба на капиталистите. Производството на стоки за потребление превишава толкова много от необходимостта от тях и поносимостта на потребителите, че те залежават по магазините, платежоспособността спада, хората нямат нито нужда от тях, нито достатъ-чно средства за покупки. Фабриките и заводите спират работа и изхвърлят работниците навън, защото не могат да реализират продукцията си. Гонитбата за повече печалби намалява цената на труда, капиталистът плаща все по-малко, от което спада платежоспособността.

Това е виждането на Карл Маркс за кризите и то е най-вярното. Той разкри и цикличността и периодиката на възникване и протичане на кризите. След всяка криза започва отново луда надпревара за повече стоки и печалби, в резултат на което отново се натрупва свръхпроизводство и се поражда нова криза. Така на всеки 10-12 години възниква частична, национална или световна криза. Най-тежка бе голямата криза в САЩ през 1929-1933 г., но всъщност тя продължи до 1941 г., когато САЩ се включиха във ІІ световна война, промишлеността и военната индустрия заработиха на пълни обороти, безработицата бе сведена до минимум. За да възникнат нови кризи след войната  (1952-1957) г.  По време на голямата депресия (1929-1933) капиталистите изсипаха хиляди тонове хлебно зърно в океана, за да не му спадне цената след кризата, а хората гладуваха.

Карл Маркс предвиди и диктата на финансовия капитал, който започва да се образува в края на 19 в. от сливането на банковия и промишления капитал в едно. Банките се срастват с промишлеността и тя става зависима от тях. Те събират свободните парични средства от населението, концентрират ги в своите ръце с различни примамки – лихви, премии и др., след това ги предоставят като  кредити на промишлеността, строителството и услугите. Така те диктуват и определят тяхната съдба. Диктатът на банките в САЩ бе стигнал до такава степен, че в края на 19 и началото на 20 в. никой предприемач не можеше да добива петрол даже от собствена земя, ако не е клиент на някоя банка. И тя решаваше кога и колко средства за каква дейност да му отпусне. По този начин банковият октопод простира пипалата си навсякъде и обхваща в задушаваща прегръдка всеки, който прави бизнес. Така се формира и банковата олигархия – промишлени и банкови капиталисти, които държат монопола върху паричните средства и налагат икономическо и политическо господство.

Държавата винаги е в услуга на банковия капитал. Тя налага всички операции на парични средства да стават чрез банките – заплати, пенсии, стипендии, социални помощи, дори дребни хонорари. Така става срастване на държавата с банковия капитал, от което банките все повече богатеят, намаляват лихвите на депозитите, увеличават таксите за обслужване и  налагат различни допълнителни задължения на кредитополучателите. По този начин банките стават съсобственици и собственици и на държавните предприятия, които също попадат под тяхната власт.

Е, какво от учението и предвиждането на Карл Маркс не е вярно и не се е сбъднало днес?


Собствеността


Карл Маркс определя собствеността като основа и главен фактор за всички социални конфликти в обществото. Той доказва, че отношението към собствеността е основното производствено отношение на хората в процеса на труда. Производствени са тези отношения, които се установяват между хората в процеса на труда, независимо от тяхната воля и желание. И основното сред тях е отношението към собствеността. При частно-капиталистическата експлоататорска собственост се формират и наслагват отношения на господство и подчинение, на собственик и негов наемен работник, на обогатяване на единия и обедняване на другия. Това предизвиква класова борба – между класите на едните и на другите, поради непримиримите им интереси и вечните им противоречия. При колективната собственост – държавна, кооперативна, обществена, членовете на общността са равни пред нея. Класически пример за това е кооперативна- та собственост – никой не може да притежава повече в ущърб на другите.

Собствеността налага господство на едни класи над други, тя е и основен източник на социалното напрежение. Притежаването на едра собственост или контролът над нея определят  източниците и средствата на живот. Това предизвиква потенциална и реална възможност за опозиция на подчинените групи и класи. Върху подчинените се налага власт, физическо насилие, което се представя за социален контрол. Друг източник на социалното напрежение е неравния пазарен потенциал – малките фирми са изтласквани и разорявани от големите акули. Затова Маркс предупреждава: управляващото малцинство триумфира заради нежеланието на мнозинството (народните маси) да се организират за политически цели, т.е. да променят статуквото. Това изисква необходимостта от организатор и ръко- водител на народните маси, който Маркс и Енгелс виждат в комунистическата партия.

    Коя от тази част на марксизма не е вярна и днес? Социалното неравенство сега е най-голямо от всички времена на капитализма. Според изследователи 3 % богати фамилии притежават толкова, колкото останалите 97 % от световното население.  Робърт Хайлброунър посочва, че само 85 богати човека на земята имат повече пари от 3 милиарда наемни работници. А проф. Васил Проданов чертае още по-мрачна картина: 1 % свръхбогати притежават 82 % от световното богатство, 49 % сравнително богати държат 18 % от резултатите на труда, а останалите 50 % от населението на света не притежават нищо, освен работната си сила и се издържат от заплати, пенсии, социални помощи и ровене в кофите за смет.  Стремежът за овладяване на повече собственост и по-високо обогатяване предизвиква конфликти и между народните маси и управляващите, които винаги облагодетелстват богатите. Собствеността предизвиква война между държави, създава раздори в семейства, предизвиква братоубийства, отцеубийства и мн.др. престъпления. Каквито нямаше у нас и в социалистическите страни до преминаването към пазарна икономика.

Капиталът в „Капиталът”

Само Маркс можа да определи що е капитал. Не винаги парите са капитал. Парите стават капитал, когато започват да правят пари с експлоатация на наемен труд. Парите според Маркс са всеобщ еквивалент на живота и единна мярка за измерване на обществено-необходимия труд за производство на всяка стока. Човек отдава в една форма (труд) и получава в друга форма (пари). Колкото си дал, толкова ще получиш. Маркс определи обществените функции на парите – като платежно средство в търговски и бизнес сделки, пари-съкровище (влогове в банки) и пари – капитал.

Капиталът е мъртва вещ, пише Маркс, който оживява като вампир само когато всмуква жив труд и живее толкова по-пълно, колкото повече труд поглъща. Няма друго по-точно определение и никой не го е опровергал.

„Капиталът” е фундаменталният труд, върху който Маркс работи през целия си живот неуморно. Непрестанно изследва живота и описва неопро- вержими факти, съждения и изводи в три тома, над 1000 страници. В „Капиталът” Маркс представя теорията за принадената стойност, но заедно с това определя и такива категории като стока, стойност, труд (прост и сложен), рента, пари, които се използват и днес от икономистите в целия свят. При това текстът на съчинението е ясен, разбираем и не затруднява даже обикновен читател. Изпъстрен е със сравнения и остроумия, които го освежават. Напр., Маркс пише, че за разлика от вдовицата Куикли, стойността няма къде да я хванеш, т.е. тя  е невидима нематериална, няма бюст и бедра като известната вдовица, но я чувстваш цял живот. И още: на една жена и на една държава не е позволено да я обладае първият срещнат мъж! А колко много държави са се отдавали на диктатори.

Днес „Капиталът” е настолна книга и на най-заклетите врагове на Маркс. Отричат го, ругаят го, но ползват неговите определения и категории. Сам немският юрист, философ и социолог Макс Вебер (1864-1920), яростен критик на Маркс, го нарича „ключова фигура на 19-и век”.  През 1989 г. участвах в един научен семинар в град Дубровник. Там групата на западногерманците цитираше и се позоваваше на Маркс много повече, отколкото учените от социалистическите страни. Фридрих Енгел пише, че за написването на „Капиталът” Маркс е преобърнал цял Монблан от факти (Монблан – най-високият връх в Европа)

В „Капиталът” Маркс определи формулата за правенето на пари в процеса на труда: П-Пр-С-Пз-П’, което означава: влагат се пари (П) в производството (Пр), произвежда се стока (С), която се реализира на пазара (Пз) и се получава по голяма сума пари и печалба, отбелязана с „пари прим” (П’|. Днес финансовият капитал, олигархията и корпорациите превърнаха тази формула във спекула: П-П’, т.е. пари правят пари.

Теорията за принадената стойност

Една от най-големите заслуги на Карл Маркс е, че разкрива източника на експлоатацията на наемните работници и обогатяването на капиталистите. Това е научната теория за принадената стойност (притурена, прибавена). Това е стойността, която работникът създава в процеса на труда, но  се присвоява от работодателя. Принадената стойност е незаплатения труд на работника. От цялата стойност, създадена от работника в процеса на труда за определено време, примерно една трета отива в джоба на собственика. Така той придобива печалбата си. Така се създава капиталът, така капиталистът  прави пари, така се увеличава богатството на собствениците. Това е основният икономически закон на капитализма – печалба чрез експлоатация, създаване на богатство от незаплащане на цялата стойност на наемния труд. Няма друг начин, по който капиталистът да придобива печалба. Търговецът, който трябва да реализира тази продукция на пазара, прибавя още 20 % към цената и така и той печели. Или експлоатацията е двойна – на работника не се заплаща част от труда и на пазара плаща още 20 % (примерно) за стоката, която той е произвел.

Като създава теорията за принадената стойност Маркс разкрива и антагонизма между работническата и капиталистическата класа. Мнозина учени считат и днес теорията за принадената стойност за крайъгълен камък в икономическото учение на Маркс. Капиталистите изкуствено създават резервна армия от безработни, за да държат работната заплата ниска на заетите в труд и да бъдат по-послушни. Когато знаят, че на портала на предприятието чака тълпа от безработни,  работещите ще се примирят с унизителното си положение.

И днес принадената стойност е начин за обогатяване на капиталистите, собствениците, едрите земевладелци, работодателите, като се изземва част от създадената стойност на работника и не му се заплаща. Днес много жестока е експлоатацията на наемния труд в България. Освен принадената стойност, на работниците не се изплащат месеци наред  пълните заплати, дават им се само парични аванси или въобще не им се заплаща трудът.

Принадена стойност имаше и при социализма, това е неизбежно. Пазарните закони действаха и в социалистическата икономика, но държавата ги смегчаваше или компенсираше  гражданите от социалните си фондове. Но принадената стойност отиваше в социалните фондове – безплатно за гражданите здравеопазване и образование, издръжка на учебните заведения и болниците, строителство на пътища и ж.п. линии, без винетки за пътуване и безброй още форми на услуги и социални грижи. В социалистическите страни финансовите и икономическите кризи много малко се отразяваха или почти не се чувстваха поради регулиращата роля на държавата.

Днес, освен принадената стойност във фирмите, държавата прибира и „добавена стойност” от всяка покупка и услуга на гражданите. Това е двойна експлоатация в цяла Европа.


 Защо Маркс и Енгелс написаха „Комунистически манифест”?

Противниците на Маркс твърдят, че той завинаги би си останал най-великият икономист, мислител, философ, личност на човечеството, ако не бе написал „Манифест на Комунистическата партия” (1848) и не бе създал теорията за социалната революция. Но Маркс не можеше да не напише този манифест и да не посочи социалната революция като единствен път за преобразяване на обществото. Маркс и Енгелс преди това се запознават с учението на социалистите-утописти – Сен Симон, Шарл Фурие, Робърт Оуен и др. Тези философи искат да преобразят света и да въведат обществена справедливост,  издигат прогресивни идеи за ново общество, определят науката като основна преобразяваща сила. Те ратуват за един съвършен обществен строй, общност на средствата за производство, задължителен труд и равно разпределение на продуктите.  Но средствата за промяна на това идеално общество според тях са нравствена проповед, издигане на морала, промяна на съзнанието на богатите и управляващите, които да споделят богатството и властта си с народните маси. Но това никога не е ставало в историята на човечеството, затова учението им е наречено „утопично” (илюзорно, неосъществимо, по съчинението на Томас Мор „Утопия”, един от основоположниците на утопичния социализъм; впоследствие той е екзекутиран по заповед на краля заради идеите му). Затова Маркс и Енгелс провъзгласиха социалната революция вместо нравствена проповед като начин за промяна на обществото.

Днес условията и обстановката са съвсем различни от 19-и век. Днес властта може да се вземе само по парламентарен път. От втората половина на 20-ти век, след разпадането на световната колониална система властта се приема от една или друга партия само на всенародни избори, в които пряко се избират депутати, сенатори, представители в двукамарни парламенти и президенти. Но вероятността от революции не е отпаднала. В много случаи в редица държави се извършват фалшификации на изборните резултати, избирателите насилствено се принуждават да гласуват за определена партия или президент, свързаните с властта работодатели също оказват натиск върху работниците си. Кметовете на властта в градовете и селата също отправят заплахи, че ще спрат социални помощи, ще закрият училища и болници, ако не се гласува за властта. Ако и това не помогне, идват банди, мутри, мафиоти. Така една и съща партия държи властта по 20-30 години. Така е в цял свят, така е и у нас. Но това трупа гняв у хората. Народната поговорка „Страхувай се от гнева на търпеливите”  е много точна, но управляващите не я знаят. Заблуда е убеждението, че е по-добре да оставим богатите да управляват, защото ако дойдат бедните, ще грабят повече. Надеждата е, че идват нови поколения, които няма да се примирят с това социално неравенство и несправедливост.

Какво предвиди и какво не дооцени Маркс?

Карл Маркс предвиди глобализацията, че световното стопанство ще става все по-еднородно и взаимосвързано. Глобализацията се налага от постоянната потребност на капитала да се разпространява по цялата земя, за да търси и усвоява нови ресурси, евтина работна сила и допълнителни пазари за продукцията си. Това, според Маркс ще доведе до увеличаване и непоносимост на материалното неравенство и поляризация на слоеве и класи. Ще се получи концентрация на богатството на единия полюс и бедността на другия полюс, което от една страна уврежда и унижава по-малките страни с по-неразвита икономика, но от друга страна улеснява преминаването към нов тип социализъм – световен. Не са нужни коментари, днес това е факт.

Отчуждението от труда е друго порочно явление, до което ще доведе ка-питализмът. С експлоатацията и социалното неравенство все повече хора не ще искат да се реализират в труда, а ще търсят други начини за препитание. И това е факт, днес изследователите посочват, че само 15 % от работниците в Европа са доволни от работата и доходите си. За икономически изостаналите африкански и азиатски държави  и без изследвания е видно, мизерията и гладът са постоянен спътник в живота им.

Засилване на монополизма, налагане на бюрократизма на всички равнища, все по-усложняващо се обслужване на хората са все очевидни днес недъзи на капиталистическото общество. Но Маркс предвиди и още нещо много важно: че науката ще стане непосредствена производителна сила. Научните открития идват едно след друго, икономиките се развиват с бързи темпове, моралното и физическото остаряване на техниката вече става на всеки 2-3 години. Но всичко се използва за печалба.

Днес всички правителства по света си блъскат главите как да приложат подоходното данъчно облагане – според равнището на доходите да се оп-ределят и налозите. На хората с ниски заплати и многочленни семейства да се определят по-ниски данъци, а високите доходи да се облагат с по-висок процент. Това Маркс и Енгелс предвидиха още в „Комунистически манифест”, че капитализмът ще бъде принуден да направи това.

 Но Маркс има и неправилни оценки и недооценки в своите теории, което не е ненормално. Сам той казва, че неговото учение подлежи на развитие и допълване. Маркс, а след това и марксизмът, считаха, че хората много бързо ще се убедят в правотата на неговото учение и ще го следват. Маркс и марксизмът, а по-късно и комунистическата пропаганда, изхождаха от убеждението, че хората са почтени, искрени и честни. Че те не са алчни и завистливи, а са другари и братя помежду си, че задружно ще променят света. Такива качества се приписваха най-вече на хората на труда, на експлоатираните, угнетените.  Затова и Маркс издигна лозунга „Пролетарии, от всички страни, обединявайте се!” И още, че работническата класа няма родина, което не означава, че е безродница, а че всички работници от всички страни трябва да се чувстват като в една родина, че работници от една държава не бива да стрелят срещу работници от друга държава.

Марксизмът твърде много разчиташе на съзнанието, хората ще бъдат  честни, морални и справедливи. Марксизмът твърде много разчита на честното съзнание на хората и че то бързо ще възприеме новото. А философията доказва, че съзнанието е най-консервативно, че то трябва да отрази материалните промени, и след това да настъпят изменения и в него. Но и съзнанието има граници, ако няма постоянен контрол и ограничения, то избива в алчност и лакомия. И най-честните и съзнателни хора са се изкушавали да злоупотребяват и да присвояват власт и пари, ако са оставени без никакъв контрол. Това показва,че по природа човек е алчен, завистлив, властолюбив, склонен към измами и даже престъпления, че процесът на превъзпитание и промяна на личността е сложен, дълъг и мъчителен. Съветските хора се подадоха най-много комунистическото внушение и при нападението на Хитлер в СССР на 22 юни 1941 г. те смятаха, германските работници няма да стрелят срещу своите руски братя. На много места в началото на войната съпротивата беше слаба и цели военни поделения се предаваха и смятаха, че се прегърнат и побратимят с немските работници във военни униформи.

Такава грешка допуснаха новите ръководители при установяване на социалистическата власт в Източна Европа.  Те недоумяваха защо хората не ги разбират,  не искат да се разделят със земята и добитъка си,  не приемат новото и не искат да подобрят живота си.  Трудно приемаха ограничаването на частната собственост и ликвидиране на капиталистическата едра собственост. Новите партийни ръководители започнаха насилствено да налагат комунистическите норми - изграждане и масовизиране на кооперативните стопанства и ТКЗС у нас, неглижиране на религията вместо да я използват в своята дейност, забрана на старите религиозни и задължително празнуване на новите комунистически празници, съревнование и трудови инициативи и т.н. За критика на социализма и народната власт се издаваха съдебни присъди. Това породи горчилка и отчуждение у голяма част от хората, въпреки неоспоримите  успехи в икономиката, строителството и социалната сфера.

Маркс   неправилно е вярвал, че конфликтът между труда и капитала, между класата на капиталистите  и работническата класа е неизбежен, вечен и преодолим само с революция. Практиката доказа, че този конфликт може да бъде смегчен и даже изместен. Капиталът създаде свои съглашателски профсъюзи, които тушираха недоволство и бунтове. Капиталът привлече на своя страна църквата, която пропагандираше и величаеше капиталистите. В Западна Германия по време на студената война капиталистите  даваха определен процент над заплатата на работниците си, само за да ходят редовно на черква. Защото знаеха свещениците какво ще им говорят там, винаги в тяхна полза.

Маркс считаше, че комунизмът трябва да победи в целия свят. Но  по негово време и през ХХ в. това бе невъзможно, защото в много страни, особено в Африка и Азия, имаше феодални остатъци, някои държави бяха даже изцяло феодални поради колониализма, с неразвита промишленост, слаба работническа класа, която не можеше да извърши социалната революция. Робството продължи чак до 1926 г., когато Организацията на нациите (ОН) го обяви за престъпление. Маркс вярваше в безкласовото общество, но не предвиди, че на мястото на съборените и ликвидираните класи се появява друга – на партийните апаратчици, на културния елит и че бюрокрацията е неизбежна и при социализма, щом има администрация.

В Марксовото учение обаче има една неоспорима истина, която трябва да бъде ръководно начало на всички социалистически ръководители: преди човек да започне да се занимава с литература, изкуство, политика, той трябва да се нахрани и подслони. От там трябваше да започне изграждането на социализма, а не от пропагандата колко хубаво ще бъде. И още: и най-добрата идея би се компрометирала, ако противоречи на интереса. А много действия на управлението на социалистическите държави противоречаха на интересите на отделни хора и слоеве.

Днешният марксизъм

Докато у нас хулят, ругаят и окалят Карл Маркс, заливат с боя паметниците му, или ги изолират във Веждирашидовия „музей на тоталитарното изкуство”, в света продължават да се прекланят пред Мавъра, пред великана на творческата мисъл, създал учение, което е по-привлекателно даже от религията. Издигат му се нови паметници, издават се книгите му, посвещават на неговото име трудове и научни форуми. „Капиталът” е издаван и преиздаван повече от Библията. В Париж излиза списание „Актюел Маркс” („Actuel Marks”), в Германия и Англия също се издават марксистки списания. Норвежкият учен Даг Торесен посочва, че Маркс е вдъхновил милиони хора за освободителни битки. Точно той определя Маркс като баща на политическата мисъл. В Европа все повече се увеличават изданията на Марксови и на марксистки книги. Покойният френски президент Жак Ширак, привърженик на ген. Шарл де Гол, критикува капитализма, като се опира на учението на Маркс. Френският режисьор Клод Шаброл създава художествения филм „Церемонията”, с който възвестява завръщането на класовата борба в марксистки стил. Друг режисьор – Кен Лоуч, създава филма „Земя”, с който вещае нови граждански войни против капиталистическата експлоатация, олигархията и корпорациите. В „Призраците на Маркс” френският публицист Жак Дерида, който не е марксист, пише, че човечеството още има нужда от духа на марксизма, от неговият критичен анализ на капитализма. Икономистът Робърт Хайлброунър пише, че „ние се обръщаме към Маркс не защото е непогрешим, а защото е неизбежен”. А френският в. „Монд дипломатик” пише, че Марксовото влияние се е запазило и  сред интелигецията. Връх на изненадата е теоретикът на либералната демокрация Франсис Фукуяма, който я определи за най-висше състояние на човечеството. В октомврийския брой (2018) на сп. „Ню Стетсмън” той написа, че Маркс е прав за кризите на свръхпроизводство, които се редуват в определени периоди, и при които обедняват най-вече наемните работници и безработицата се увеличава.

Делото на Маркс е живо. Защото не можете да го опровергаете. Но марксизмът може да донесе много неприятни изненади в бъдещето на господата неблагоразумни управници и експлоататори.

Доцент д-р Стоян ВЛАЙКОВ
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Архив 2

Предоставено от Blogger.

Архив 1

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА:

КОНТАКТИ: